SOFIA II, poema de Marco Vidal González

SOFÍA II

El eterno gris que tanto temía

se desespera ante mi indiferencia.

Yo he cambiado, 

susurra al eco

mi voz ya rota.

Incluso a mí mismo 

me veo reflejado

en el cemento intacto

que tanto detestaba.

Tanto horror arquitectónico

toda esta suma 

de hormigón+ladrillos+

deshumanización

postsocialista

incluso una sonrisa 

logra robarme.

Y hoy es un día cualquiera, 

es invierno

y estoy en el tranvía,

me bajo y observo la penumbra:

una anciana me pide un levche,

un ejecutivo enchaquetado 

campa a sus anchas

por las avenidas interminables

que desaparecen incautas 

entre la niebla que la abraza.

Solo... Es Sofía. 

Solamente es

mera indiferencia

Solamente es... Sofía. 


София ІІ

Вечното сиво, вечен мой страх
се отчайва пред безразличието ми.

Станах друг
прошепва на ехото
гласа ми безсилен вече.
Дори самия себе си
виждам отразен
в непокътнатия бетон
така презиран от мен.

Толкова архитектоничен ужас
цялата тази сума
от железобетон+тухли+
постсоциалистическо
обезчовечаване

изтръгва от мен
дори усмивка.

И днес е ден като всеки друг
зима е
и съм в трамвая,

слизам и се взирам в полумрака:
старица моли за левче,
костюмиран бизнесмен
се шири наоколо
по безкрайни булеварди
изчезващи непредвидено
насред прегръдката на мъглата.

Просто… Това е София.

Просто е
чисто безразличие.

Просто това е… София.

Превод от испански Владимир Сабоурин

¡Síguenos en facebook!

- Мъртва птица до бизнес сграда
- Espacios
- Yantra
- Sofía
- Sofía III
- Cámara de fotos en Sofía
- сред панелите беше той